Един неделен ден ни беше организирана една много хубава, но и много изморителна разходка, поне така беше за мен. Това разбира се го установихме в последствие, едва след като покорихме върха.
Взеха ни с кола в ранния следобед от хотела и се насочихме към следващото ново приключение за нас. На около 20-тина километра от хотела ни, извън Аурангабад се намира селището Дуалтабад. Там на върха се намира едно укрепление, за което днес ще ви разкажа.
В неделя имаше адски много посетители -много семейства, ученици, абе много хора и ние разбира се. Нашият индийски водител в това пътешествие само ни каза, че ще се качим до горе, и че до там ни трябват поне 2,5 часа. Гледам аз нагоре, викам си, абе ей го къде е, ей сега ще се качим и готово. Да, ама не!
Стовариха ни на улицата, където беше самия хаос от хора, сергии и какво ли още не. То нямаш време да гледаш къде стъпваш, та камо ли нещо друго.
Със зъби и нокти се добрахме до касата, от където трябваше да се купят билети. Това го пое нашия водач, като ние разбира се му дадохме по 300 рупии на човек. На касата и там народ без край, а както вече съм споменавала, тука близостта има други измерения.
Докато той купуваше билета за вход, ние си подготвяхме камери, телефони и какво ли още не за снимане, а междувременно бяхме и обект на снимки от местните жители. И не само снимки, ами бяхме окупирани от хора, предлагащи разни неща, които да си купим от тях. Ама те сякаш думата “не” не я разбират и колкото и да я повтаряш, тя оставя да виси ей така във въздуха.
Та след като се купиха билети и се направиха снимки и от нас и на нас, се насочихме към входа на крепостта Дулатабад!
Минава се през една огромна порта, където си показваш билетите, както и където се контролира колко шишета с вода носиш със себе си. Нашия водител плати някаква сума като депозит за бутилките, които бяхме взели с нас. Той ни обясни, че това се прави с цел да не се изхвърлят тези боклуци по самия терен. Е, има смисъл, нали. Ако си оставил пари за депозит, ще си донесеш празното шише, за да си вземеш парите обратно, нали.
Освен това крепостта Дуалтабад се намира по пътно към пещерите Еллора, така че ако сте по-спортни, и добре си планувате деня, може да посетите и двете забележителности на един ден.
Ние лично не успяхме за един ден, защото изкачването на крепостта ни отне доста време.
Но ние не сме и спортни натури, така че…
Имайте предвид, че трябва да имате здрави колене и крака, защото стълбите, които водят до върха на места са много високи и стръмни.
Минахме през голямата входна порта, която беше с шипове. В епохата преди появата на барута опиянени слонове са били използвани като таран за разбиване на портите. Наличието на шипове е гарантирало, че слоновете ще умрат от нараняване.
Входната порта към крепостта
Малко след това попаднахме на място, където бяха изложени различни оръжия от онова време. Но ние имахме цел и това беше върха.
Слънцето беше доста силно този ден, което още повече утежняваше качването. Но предаването не беше алтернатива за нас. Вървейки посока върха срещнахме по пътя и свободно разхождащи се маймуни, както и изключително много хора.
Около VI в. от н.е. Даулатабад възниква като важен град на възвишението, покрай керванните пътища, водещи към Западна и Южна Индия. Историческата триъгълна крепост в града е построена първоначално около 1187 г. от първия цар на Ядава, Бхилама V. През 1308 г. градът е анексиран от Алауддин Халджи от Делхийския султанат, който владее по-голямата част от индийския субконтинент. През 1327 г. Мохамед бин Туглук от Делхийския султанат нарича града Даулатабад и премества в него имперската си столица от Делхи, като нарежда масова миграция на населението на Делхи към Даулатабад. През 1334 г. обаче Мухаммад бин Туглук отменя решението си и столицата на Делхийския султанат е преместена обратно в Делхи. През 1499 г. Даулатабад става част от султаната Ахмаднагар, който го използва като своя втора столица.
В района на града се намира хълмът-крепост Девагири (понякога латинизиран като Деогири). В хиндуистката митология се смята, че Господ Шива е пребивавал на хълмовете около този район. Затова първоначално крепостта е била известна като Девагири, буквално “хълмовете на бога”.
Крепостта Дуалтабад се издига на конусовиден хълм, висок около 200 м. Голяма част от долните склонове на хълма са отрязани от владетелите от династията Ядава, за да останат 50-метрови вертикални страни с цел подобряване на защитата. Тя е заобиколена от ров, пълен вода, който през древни времена според преданията е бил пълен с крокодили, които да защитават от вражески нападения. Единственият начин за достъп до върха е по тесен мост, по който могат да преминат не повече от двама души един след друг, и по дълга галерия, издълбана в скалата, която в по-голямата си част има много постепенен наклон нагоре. По пътя нагоре има стълби, много стълби…
Поглед от върха
Освен това крепостта имала и други предимства. Там няма отделен изход, а само един вход/изход, като целта е да се объркат вражеските войници, за да навлязат дълбоко в крепостта в търсене на изход, на собствен риск. Сложната подредба на входовете, извити стени, фалшиви врати са замислени да объркат врага, фалшивите, но добре проектирани порти от лявата страна примамват вражеските войници и ги хващат в капан, като накрая хранят крокодилите.
Следващото важно събитие в историята на крепостта Даулатабад е построяването на Чанд Минар от владетеля на Бахмани Хасан Ганг Бахмани, известен още като Ала-уд-Дин Бахман Шах (р. 3 август 1347 г. – 11 февруари 1358 г.). Хасан Гангу построява Чанд Минар като копие на Кутб Минар в Делхи, на който бил голям почитател. Той наема ирански архитекти за построяването на Минара, които използват лапис лазули и червен ошер за оцветяване. Понастоящем Минарът е недостъпен за туристите заради случай на самоубийство. Но така и така се преминава покрай него, така че човек може да си направи снимки. Освен това отгоре той се вижда също много добре. Чанд Минарът е кула с височина от 64 метра и обиколка на основата от 21 метра. В началото кулата е била покрита с красиви персийски глазирани плочки.
Чанд Минар
Когато навлезем по-навътре в крепостта, ще видим Чини Махал (буквално: Китайски дворец) – ВИП затвор, построен от Аурангзеб. В този затвор той държал Абул Хасан Тана Шах от династията Кутб Шахи в Хайдерабад. Произходът на Абул Хасан Тана Шах, последният крал от династията Кутуб Шахи, е забулен в мистерия. Макар да е роднина на кралските особи от Голконда, той прекарва годините си на формиране като ученик на известния суфистки светец Шах Раджу Каттал, водейки спартанско съществуване далеч от разкоша и величието на кралските особи. Шах Разиуддин Хусаини, известен като Шах Раджу, е бил високо ценен както от благородниците, така и от простолюдието в Хайдерабад. Абдула Кутуб Шах, седмият крал на Голконда, е сред най-пламенните му почитатели. Той умира в затвора, без да остави мъжки наследник на трона.
По-голямата част от днешното укрепление е построена при бахманите и низам-шахите на Ахмаднагар. Моголският губернатор на Декан при Шах Джахан превзема крепостта през 1632 г. и затваря низам-шахския принц Хюсеин шах. През 1760 г. тя е отвоювана от маратите.
Цяло преживяване си е докато стигнем до върха. Много често спирахме за почивка, заради стълбите, жегата и килограмите… Към върха също срещнахме още маймуни, които просто си седяха и си почиваха без да отразяват многото туристи. Колкото повече наближавахме върха, толкова по-хубаво се откриваше гледката пред нас.
След около 3 часа може би изкачване, най-накрая стигнахме заветната цел – бяхме на върха на крепостта. И там имаше много хора, които се любуваха на прекрасната гледка и разбира се на постигнатата цел. Доста често бяхме спирани от местните жители, които ни се любуваха и искаха да си направят селфи с нас. Дори имаше хора, чието щастие беше само да им отговорим със здрасти на техния поздрав. Особено за по-младите това си беше като голямо събитие.
След като си починахме и се налюбувахме на страхотната гледка пред нас, а и може да се каже че посрещнахме и залеза, се запътихме наобратно към изхода.
Слизането беше в пъти по-бързо и по-лесно от катеренето, но и тук ти трябват здрави крака и колена. Въпреки терена качването си заслужаваше. Бих ви препоръчала ако искате да се качите на крепостта, то планувайте качването преди обяд, още преди слънцето да започне да жари много силно.
